Моят дом

ТОВА Е МОЯТ ДОМ... НЕ СИ ГО ДАВАМ

ЗА ПЪРВИ ПЪТ КАГАТО СТЪПИХ В ТОЗИ ДОМ НЕ СИ ГО СПОМНЯМ, БЯХ МАЛЪК, НО СИ СПОМНЯМ, ЧЕ БЕШЕ ХУБАВО МНОГО АМА МНОГО ХУБАВО...

ЕДИН ДОМ МАЛКО СТРАНЕН... МОЖЕШ ДА ВЛИЗАШ В НЕГО ОТ АВГУСТ ДО МАЙ...

ОТВОРЕН Е ЕДНА СЪБОТА ДА, ЕДНА СЪБОТА НЕ...

ПО НЯКОЙ ПЪТ ОТВАРЯ И ПРЕЗ СЕДМИЦАТА...

ВИНАГИ Е ИМАЛО ЕДНА ГОЛЯМА ГРАДИНА В ТОЗИ ДОМ...

НЯКОГА ДОБРЕ ПОДДЪРЖАНА, ДРУГ ПЪТ НЕ ЧАК ТОЛКОВА... НО ВИНАГИ ЯРКО ЗЕЛЕНА...

ТОВА Е ЕДНА ГРАДИНА, НА КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОТИДЕ, НО Е ХУБАВА ЗА ГЛЕДАНЕ...

КОГАТО ВЛЕЗНАХ ЗА ПЪРВИ ПЪТ НЕ ПОЗНАВАХ НИКОГО, НО ИМАХ ЧУВСТВОТО, ЧЕ ВСИЧКИ МЕ ПОЗНАВАТ...

В ТОЗИ ДОМ МНОГО ЧЕСТО СЕ ПЕЕ... ПЕЕ СЕ ЯСНО И С ГОРДОСТ... ПОНЯКОГА СЕ ГУБИ ЕНТУСИАЗМА, НО БЪРЗО СИ ВЪЗВРЪЩА НАЧАЛНИЯ ЗАРЯД...

НЯМА МЯСТО ЗА БЕЗДУШНИЦИ В ТОЗИ ДОМ... КОЙТО ВЛИЗА НЕ ГО ПРАВИ ОТ МОДА ИЛИ ЩОТО ТАМ ХОДЯТ ПРИЯТЕЛИ... КОЙТО ЖИВЕЕ В ТОЗИ ДОМ ЗНАЕ ПРАВИЛАТА... ПРИДЪРЖА СЕ КЪМ ТЯХ... ЗАЩИТАВА ГИ...

В ТОЗИ ДОМ ИЗЖИВЯХ СТРАХОТНИ ЕМОЦИИ... ВИНАГИ СЪМ ВЛИЗАЛ С ЕНТУСИАЗЪМ... ЧЕСТО ИЗЛИЗАМ ИЗПЪЛНЕН С РАДОСТ ИЛИ СЪС СТРАШНА МЪКА... ПОЗНАВАМ ГО ТОЗИ ДОМ ПО-ДОБРЕ ОТ МЕН САМИЯ...

ВИНАГИ СЕ ПРИБЛИЖАВАМ КЪМ НЕГО С БОДРА КРАЧКА, ГОРД, ЧЕ ЩЕ ВЛЯЗА...

НЯКОИ КАЗВАТ, ЧЕ МАЧЪТ СЕ ГЛЕДАЛ ПО-ДОБРЕ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА В КЪЩИ... НЕ РАЗБИРАМ... ТА ДОМЪТ НА ФУТБОЛА Е БИЛ ВИНАГИ ТУК... КАК МОГАТ ТЕЗИ ХОРА ДА ГОВОРЯТ ЗА ДРУГИ НЕЩА???.... НЕ РАЗБИРАМ...

ПРЕДПОЧИТАМ ДА СЕ ИЗРАДВАМ НЯКОЛКО СЕКУНДИ СЛЕД КАТО СА ВКАРАЛИ В ДРУГАТА, ДАЛЕЧНАТА ВРАТА... ОТКОЛКОТО ДА ГЛЕДАМ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА 7 ПОВТОРЕНИЯ ОТ РАЗЛИЧНИ ЪГЛИ...

ПРЕДПОЧИТАМ ДА СЪМ В ТЪЛПАТА И ДА ПОПИТАМ: КОЙ ВКАРА??? КОЙ ВКАРА???

ПРЕДПОЧИТАМ ДА НЕ РАЗБИРАМ И НИЩО, КОГАТО АТАКАТА Е БЪРЗА, НА СКОРОСТ..... ПРЕДПОЧИТАМ ДА ГЛЕДАМ МАЧА НА ОТКЪСИ ЩОТО ПРЕД МЕН СЕ РАЗВЯВА ОГРОМНО ЗНАМЕ...

НИЩО НЕ МОЖЕ ДА МЕ РАЗУБЕДИ... ТОВА Е МОЯТ ДОМ... И АЗ ОТ ТОЗИ ДОМ НЯМА ДА СИ ОТИДА НИКОГА... ЩЕ ОСТАНА ТУК ДО КРАЯ...

ИЗМИСЛЯЙТЕ СИ КАБЕЛНИТЕ ТЕЛЕВИЗИИ, САТЕЛИТНИТЕ АНТЕНИ И КАКВИТО СИ ИСКАТЕ КОСМИЧЕСКИ ДЕКОДЕРИ...

АЗ СЪМ РОДЕН ЗА СТАДИОНА И ТАМ ЩЕ СИ УМРА...

ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ПРЕСКАЧАМ ОБЯДИ И ВЕЧЕРИ ЗА ДА ТИЧАМ ПО СТАДИОНИТЕ...

ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА НЕ ИЗЛИЗАМ ПЕТЪК ИЛИ СЪБОТА ВЕЧЕР ЗА ДА МОГА ДА ХОДЯ ПО ГОСТУВАНИЯТА...

ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СТАВАМ РАНО С РИСК ДА МИ СЕ ПРИСПИ ПО ПЪТЯ...

ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СТАВАМ РАНО ЗА ДА СЕ ПРИБИРАМ КЪСНО ВЕЧЕР, А ДОРИ НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН...

ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СИ СТИСКАМ ШАЛА НА ВРАТА ПРЕЗ ЗИМАТА И ДА СИ МОКРЯ ГЛАВАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО...

НО ВЕЧЕ ИМА ХОРА, НА КОИТО ИМ Е ЗАБРАНЕНО ДА ВЛИЗАТ В ТАЗИ КЪЩА... НА КОИТО ВИНАТА Е ЕДИНСТВЕННО, ЧЕ Я ОБИЧАТ МНОГО...

ЗАРАДИ ТОЛКОВА МНОГО ЛЮБОВ СА ЗАДЪЛЖЕНИ ДА СТОЯТ ДАЛЕЧ...

ТЕ СА ИСТИНСКИТЕ И ЕДИНСТВЕННИ ГОСПОДАРИ НА ТАЗИ КЪЩА... ОНЕЗИ, КОИТО В НЕЙНА ЗАЩИТА СА ДАЛИ НАЙ-ЦЕННОТО... БЕЗ ДА ИСКАТ НИЩО В ЗАМЯНА...

ЕДНА ГОРИЧКА... НЯКОЛКО ВХОДА... АСФАЛТЕНА АЛЕЙКА... ВИСОКИ СТЪЛБИЩА, ПО КОИТО КАТО СЕ КАЧВАШ ВИНАГИ ПРИТИЧВАШ...

ТОВА Е НАЙ-ХУБАВАТА КЪЩА НА СВЕТА!!!

В ЧЕСТ НА НАКАЗАНИТЕ

Ultras

Ултрасите нямат имена за външния свят, само приятелите ги познават. Нямат лица, често качулката им покрива лицата, един шал на лицето и това е. Ултрасите нямат нормално облекло, не следва модите, пренебрегва ги. Когато се качва на влака, върви по тротоара дори когато не е облечен със символите на своя отбор, ЩЕ ГО РАЗПОЗНАЕШ. Ултраса атакува ако бъде атакуван, помага внужда. Ултраса не спира да бъде такъв дори когато си махне шала или като се прибере след дълго гостуване, продължава да се бори 7 дни от 7. Ветеранът Ултрас дава пример на по-младите, и младите го уважават. Младите са горди, че могат да стоят около по-стар от тях, да се поучи от критиките и да се гордеят от комплиментите. Когато обикновените хора гледат един УЛТРАС не го разбират, и той не иска да бъде разбран от хората, не дава обяснения за това какъв трябва да бъдеш. Всеки ултрас е различен, има ги тези които се обличат с материали насвоя отбор или група, и тези които никога не са имали такива. Тези които се движат с групата и тези които са сами и са си лидери по рождение. Ултрасите са различни, но ги обединява любовта към своя отбор, това да могат да издържат под дъжда или студа за 90 или повече минути, обединява ги това, че се топлят пеейки с цяло гърло, обединява ги сигурността, която им дава приятелят, който му спи на рамото в дългия път, обединява ги разходката с гордо вдигната глава в поредния чужд град, обединява ги радоста от тръгването и умората от връщането, обединява ги поделеният сандвич и разделената цигара, обединява ги погледа, който си разменят след поредната ръкопашна схватка с противник, обединява ги манталитетът. Нещата, които ни обединяват, са тези, които ни разграничават от външния свят, отдалечават ни от разтревожените ни родители. УЛТРАС е изключение на правилото, неочакваната изненада, когато мислиш, че си се разминал. УЛТРАС е дори и ръката, която ти помага да се качиш в последния момент, защото влака тръгва. УТРАС не е насилието, то е защитата от един живот изпълнен с насилие, от своеволията на полицията, от платените телевизии, от изгъзиците на новите генерации, от телевизионните предавания боклук, и преди всичко от репресията. УЛТРАС е и много още чувства неописуеми с думи, неразбираеми от обикновените хора, които предпочитатат да живеят зад едно стъкло, отколкото да го счупят, за да навлезнат в реалността,студена и дъждовна....

Остават само тези

"Остават само тези, за които ще убия тези, които от приятели станаха фамилия".
Години наред това е принципа, с който живея и никога няма да се промени. Уважението, подкрепата, приятелското рамо - тези неща са неоценими, нямат парично измерение и не могат да бъдат сравнени с нищо друго.
Обаждат ти се през нощта и чуваш думите "Трябваш ми спешно, ела." Ставаш обличаш се и тръгваш без да знаеш защо, без да знаеш какво е станало и какво да очакваш - бой, купон или нещо друго? Без значение е. Отиваш и правиш, каквото трябва. Не се замисляш какво ти коства, какви ще са последствията. Нуждите, радостта, болката всички тези неща са общи.
Може би за някой това са празни думи, но който трябва ще ме разбере.


Не задължение, а нужда е да си помагаме. Респект за всички вас.
"Остават само тези, за които ще убия тези, които от приятели станаха фамилия".

Видин

Видин. Направих тази снимка, а и още няколко с идеята да покажа, че Видин не е само Баба Вида и Дунав.

Червено - бяла любов

ДОКАТО УМРА

Живота ми взе обрат, няма връщане назад
с тази банда съм до края, REAL в играта, която играя
100% аз представям мойта банда, стил и път,
HARDCORE до край оставам, белязан съм до смърт
ДОКАТО УМРА
Кръвта вода нестава, лоялен до край оставам,
една любов за всички мои хора, не се ебавай с отбора!!!
Неписани закони спазвам, на моите братя пазя гръб,
опозицията смазвам, немогат да ни спрат!
ДОКАТО УМРА
Твоите деца, знай, ще бъдат мои,
за всичко твое, какво и да стане, ти бъди спокоен,
за моите хора не говоря, влизам аз за тях в гроба,
Без да се мисля много вдигам гарда и влизам в боя
Нека всички знаят, ментетата нека траят
от София до Варна, ние въобще не си играем!

"Най-несправедливото нещо в живота е начина по който свършва. Егати, животът е труден. Отнема голяма част от времето ти. И накрая какво получаваш? Смърт! Какво е това, някаква премия?Мисля, че жизненият цикъл е обърнат наопаки. Първо би трябвало да се умира, да се отметне това от графика. След това отиваш да поживееш в старчески дом. Оттам те изритват, защото си прекалено здрав. Отиваш и си получаваш пенсията. След това, при започване на работа, за възнаграждение получаваш златен часовник на първия работен ден. Работиш 40 години, докато станеш достатъчно млад, за да се наслаждаваш на пенсионирането. Пиеш, веселиш се и се подготвяш за гимназията. Стигаш до началното училище, ставаш дете, играеш си, нямаш отговорности, ставаш бебе, после влизаш обратно, прекарваш последните си 9 месеца в луксозна обстановка с централно отопление, джакузи, румсервиз на почукване, и накрая свършваш като оргазъм. Амин!"

Не знам. Просто пиша и аз не знам за какво, но си пиша. Нещо... Искам нещо, лошото е, че не знам какво или може би знам, но не искам да си го призная. Все едно.
От известно време дните просто си минават без аз да съм в тях. Сам съм си виновен, че стоя отстрани на всичко, просто гледам и се смея, но не това е начина да се чувствам добре - трябва да създавам събитията в живота си, а не да ги чакам. Искам Бууум, да избухна като свръхнова. Много време мина... трябва да се почувствам жив, да се боря, а не просто да съществувам. Обзема ме някаква апатия. Може би съм изперкал тотално, но не ми се вярва, просто иксам да живея.
Губя форма, а решението е да изляза на улицата преди да съм омекнал съвсем. Трябва да се върна за да ме мразят, да се плашат и да ме уважават. Прекалено много вярвам в хората до мен, а трябва да разчитам само на себе си. Достатъчно е да се "опаря" веднъж за да се върна години назад. Трябва да си върна тръпката, а няма да стане като бягам, седя в нас, разхождам и се наслаждавам на спокойния живот, който водя. Може би трябва да се откажа от нещо за да не загубя всичко, но не искам, а може би наистина трябва... Всичко е като някаква игра.
Ха.
Май ме е страх и ако е така значи много ме е страх. Не знам от какво се плаша, може би от самият страх, но има и нещо друго - искам нещо да се случи за да ми даде някакъв тласък напред, но адски ми се ще да нямам нужда от този тласък и от това "нещо".
Пф, писна ми.
Неделя съм на мач.

Спомен?

Научих, че отнема година да се изгради доверие и секунда, за да го изгубиш!
Научих, че не е важно КАКВО имаш в живота си, а КОГО имаш!
Научих, че за секунди можеш да извършиш нещо, за което ще те боли цял живот!
Научих, че отнема много време да станеш човека, който искаш да бъдеш!
Научих, че винаги трябва да се разделяш с тези, които обичаш, с думи на любов! Може пък това да е последният път, в който се виждате!
Научих, че има хора, които искрено обичат, но просто не знаят как да го покажат!
Научих, че двама души могат да гледат едно и също нещо, а да виждат съвсем различно!Научих, че хората, на които държиш най-много, можеш да ги загубиш твърде лесно!