За „недобрите фенове”

Често по телевизията говорят за тях с едва сривано презрение, искрено недоумение и в най – добрия случай - снизхождение. Интелектуалците и изтънчените почитатели на културните мероприятия ги „ласкаят” с думички от сорта: „профани”, „олигофрени”, „деграданти”, „инфантили”, „катили”, „деструктивни елементи”, „изверги”, „маймуни”, „стадо” и други подобни като за безобидни се считат определения в стил „тъпанар”. Вероятно и ти немалко пъти си ги гледал докато чупят седалки и си ги псувал, без да помислиш какво се крие зад шала или качулката, пренебрегвайки факта, че те са навсякъде със своя отбор, надсмели се на природните и социални условия, рискували всичко и раздали себе си, докато ти си седиш удобно на дивана вкъщи и похапваш чипс, верен на принципа „Моят дом е моята крепост”. Не че правиш нещо ненормално, нещо нерационално (всъщност точно рационалността ти пречи да погледнеш извън себе си, ама нейсе), против общо приетия морал. В това си занимание не си сам. На своя страна имаш по – голямата част от българите и още по – солидна част от световното човечество. И точно тука, мой, е разковничето, харизмата на фундамента, до който ти никога няма да стигнеш. Ти, вие сте повече и това прави „ония” уникални, безстрашни, романтични, верни и безумно сърцати... Времето и средата, които фабрикуват ежедневно и ежечасно плашещо голям брой конвейрни рожби на мухъла, роби по избор и предатели по убеждение, сладкодумни дупедавци и „целеустремени” строители на „един по – добър свят”, родиха, без да искат едно явление, което не може и няма да бъде изкоренено... Същата тази епоха на редки емоции, страх и сметки някак създаде тази малка общност и й отреди ролята на вечна „контра”, антисреда на средата и нарушение на правилата. Даде й възможността да каже на света и на овчедушната част от двуногите своето „Fuck off”, под ударите на почти двуметрови палки, презрението на 90 % от „нормалното” население на Земята и осъзнатата еднопосочна безрезервна и себеотрицаваща любов. Естествено, обектът на тези чувства е най – малкото странен за теб, за вас... В крайна сметка „футболът е само игра”, „какво има да се впрягаш”. Само, дето футболът никога не е бил просто игра, а любимият отбор някакъв ансамбъл, който те развлича през скучните съботи и недели (кур за week end – a!). Любимият отбор е нещо, с което се обвързваш веднъж, но завинаги. И тая връзка оцелява през годините, докато жени те зарязват, родители се отричат от тебе, работодатели ти бият дузпата и т.н. до момента, в който усетиш, че си на 40, богат преуспял, но сам или пък беден, провалил се и пак сам. И когато решиш да рухнеш ще знаеш, че има какво да обичаш и че въпросното нещо не би се изгаврило с поривите ти, не би те зарязало. То ще си стои до теб, безмълвно, величаво и вдъхновяващо. Може би само за една шепа „мирмидонци”, но какво пък – нали си е твоят отбор. Футболът е и нещо друго – СВОБОДА, право да докажеш на всички, че на фалша противопоставяш – непринуденост, на предателството – вярност, на страха – смелост, на благоразумието – пиянство, на овчедушието – благороден цинизъм (звучи абсурдно, но съществува). И в този момент преставаш да бъдеш роб, скъсваш с правилата, нормалността и определенията. Спираш да мислиш, да смяташ и преценяваш, просто чувстваш, защото провидението ти влива свободата не в главата, не в ръцете, а в сърцето, там, където никой няма право да бърка, това, което максимум две неща в живота ти ще заслужат да вземат...
Предполагам звучи болно и досадно.... Голям праз...
Нали веднъж Бил Шенкли каза: 'Some people believe football is a matter of life and. death I'm very disappointed with that attitude. I can assure you it is much, much more important than that.'